Ей сега, преди малко моя мил лежерен ден се свърши. Някъде между шест и седем. И сега съм в един друг ден, в който вече не съм спокойна. А до преди малко само исках да помързелувам. Но уви…   Притесненията се появиха – какво ще си помисля, какво ще си помислят, какво ще кажа, какво ще кажат, какво ще направя и какво ще направят те – близките???   И така за утре знам само едно – ще съм безразлична, ще игнорирам и дистанцирам, а едновременно с това и ще нося широка усмивка на лицето. Какъв абсурд е, че става именно с човека, за който не съм слагала маска??? Може би всичко се случва твърде рано??? Имали такова нещо като „твърде рано”? Майната му, искам да се свършва, да приключвам. Всеки, който има нещо да го казва или да замълчи. В крайна сметка рано или късно това щеше да се случи, така че по-добре сега и да приключва. Искам да затворя и страницата, и книгата…

Преди време, неотдавна се случиха драматични обрати, в които аз имам главната роля. В стремежа си да избягам от себе си, от другите и от отговорност, направих нещо, което нарани много хора. Знам, че съм виновна и си тегля последствията. Какво правим обаче в случая, когато последствията не са само за мен, а и за други хора???   Страх ме е. Страх ме е за приятеля ми, за това какво той си мисли и какво ще направи.   Проведох го онзи разговор. Не ме учуди, всичко беше точно както го очаквах. Много мълчание, а накрая просто: „Това ли е всичко?” „Да.” – мълчание. „Добре, чао.” Утре едва ли ще дойде, поне доколкото го познавам. Да видим дали ще ме изненада. Но аз се промених, той ли няма…   До утре има много време, а мен ме очаква една много дълга и най-вероятно безсънна нощ.   П.П.: Едва ли се разбира много от постинга, който разбрал-разбрал, пиша го само за да изгоня поне малко мисли от съзнанието си.

Anouk - Mood indigo