Тези дни пътувах с него. Една от първите тръпки... Човекът, с който все се разминавахме. Ту аз го исках, а той не беше наоколо, ту - обратното. Човекът с китарата и цигарения дим, с многото смях и голямата страст. 

Не знам защо съм му придала такова голямо значение. Все пак бяхме заедно за много кратко и преди страшно много време. Знам, че и за него съм важна. Казвал го е всеки път, когато е искал да се върна. Но аз избрах да не поглеждам назад.

Когато ме приеха в университета преди година и половина не му се обадих, честно да си кажа,  дори не се сетих, че и той учи там. Никога няма да забравя изражението му, когато ме видя по коридорите за пръв път. Едва ли е очаквал, че ще се засечем по този начин, на място, така далеч от вкъщи. Изненадата и усмивката...

Та така де, вчера го мернах на гарата. Нямаше как да му се обадя заради голямата блъсканица. Качих се във влака и се зачетох в книжката си. След десетина минути той се появи на вратата на купето със същата онази усмивка...

Странна работа... с времето не се е променил хич. Същата харизма, същият весел човек, същата усмивка, същите желания...

 Само че аз съм доста различна.

Понякога толкова много се борим за нещо, толкова силно го искаме, а когато най-накрая сме на крачка от него, разбираме, че вече не сме същите, че някъде по пътя към постигането на целта сме изгубили голяма част от себе си; или поне предишното ни "аз" е някъде зад завоя..

Този мъж си е стара история... честно казано сега като се замисля, нямало е и начин да продължим. Доволна съм от това, което имам и не смятам да го заменям и да гоня пак дивото... Демек имам си сериозна връзка и си ме устройва перфектно :)